ЛЕГЕНДА ЗА БОЖУРИТЕ

http://www.youtube.com/watch?v=4eTEy-6EjVE

Живял някога в един отдалечен град на Небесната империя един млад учен, който се посветил на изучаването на божура. Живеейки в уединение, само сред своите книги и божури, той се зарадвал много на посещението на една млада красива девойка, която без покана се появила на прага на дома му и помолила да й даде някаква работа. Съгласил се с удоволствие и останал приятно учуден, че тя се справя прекрасно с домакинството. Момичето му помагало да се грижат за божурите и двамата се разбирали чудесно. Оказало се, че тя е с прекрасно възпитание, запозната с дворцовия етикет, пишела като учен, рисувала и съчинявала стихове и се превърнала в негов най-добър приятел.
От снизхождението, с което първоначално се отнесъл към нея, не останало нито следа. Младият учен бил пленен от нейната грация, красота и познания. Тя станала за него близко и необходимо същество. Всичко вървяло добре. Младите хора се увлекли един от друг. Тя го слушала, изпълнявала всичките му желания, той й се любувал и я обичал. Но изведнъж се случило нещо необикновено. По-всяка вероятност в желанието си да я направи своя жена, младият мъж поканил един жрец и съобщил на момичето за предстоящето посещение. Новината обаче вместо да я зарадва, я стреснала и тя изведнъж изчезнала някъде. Напразно ученият я викал. Тя повече не отвърнала на неговия зов. Тогава разтревожен, огорчен, той се втурнал да я търси и минавайки по една тъмна пътека край къщата, изведнъж я забелязал как отминава като сянка. Той побегнал след нея, а тя побягнала от него. Накрая той я настигнал, но в същия момент, когато искал да я хване, тя като че ли се залепила на стената и изчезнала в нея, заприличала по-скоро на рисунка върху стената и само устните й продължавали да се движат. — Аз не ви отговарях — прошепнала тази сянка, — когато ме викахте, защото аз не съм човешко същество: аз съм духът на божура. Вашата любов ме топлеше, поддържаше човешката ми форма и за мен беше радост и наслада да Ви служа. А сега, когато дойде жрецът, той ще осъди Вашата любов към мен и затова аз не мога да приема своя предишен облик. Аз трябва да се върна при цветята. Простете ми, благодаря Ви за Вашето благоразположение, благодаря Ви за щастието, което ми дадохте. Ученият стоял изумен. Колкото и да я убеждавал, както и да я умолявал, след тези думи образът на девойката все по-дълбоко и по-дълбоко потъвал в стената. Цветовете на рисунката, която тя сега представлявала ставали все по-бледи, докато накрая изчезнали съвсем, без да оставят никаква следа. От този ден нищо вече не било мило за младия учен. Той захвърлил своите книги, науката, и само когато гледал цъфналите божури, споменът за чудното същество, стоплило за кратко живота му, само мисълта за това, че може би в някой цвят на божур сега е незабравимата девойка, станали единственото му утешение в живота. Любувайки се на тяхната красота, той сякаш й се любувал, вдъхвайки чудния им аромат, като че ли чувствал нейната близост..."

http://margaritta.dir.bg/mai/0112paeonia.htm